In memoriam: Ангел Байрактарски

Ангеле, Ангеле…

Чудя се откъде да започна, освен, че съм смразен от сутринта, когато научих.

Зная обаче какво ще ми липсва много. Това е петък, края на работния ден. Когато телефонът започваше да звъни, знаех, че почти сигурно си ти. Беше нещо като традиция, ритуал, който си имахме.

Говорехме безкрайно, основно за Левски, за левскарството. Но не по-малко за футбола като огромна страст, също така за демокрацията, свободата, справедливостта, човешкото достойнство. „Ами да!“, разпалваше се ти с глас, който от сутринта кънти в главата ми. Правеше го, когато казвах нещо, което това „Ами да!“ караше да изглежда като огромно откритие за човечеството или поне грижливо пазена от векове голяма тайна.

Имаше си и свой специфичен начин да окуражаваш околните да работят, особено когато ставаше дума за Левски и левскарството. И винаги гледаше на тях като нещо адски, ама адски сериозно, което не позволява шеги и закачки.

Като всеки човек споделяше и разочарования, но бързо ги заменяше с твърдостта при отстояването на принципите. Онези простички принципи, свързани със свободата, справедливостта и достойнство, които някой ден сигурно са започнали с твоето „Ами да!“.

Зная, че скръбта ще отмине и тогава ще бъдем много левскарите, които ще празнуваме твоя достоен живот. Ами да, Ангеле! Заслужи го.

Ще изпитвам празнота в петък късен следобед и с усмивка ще благодаря, че бяхме съмишленици в разбиранията си за Левски, левскарството, футбола, демокрацията, свободата, справедливостта и човешкото достойнство. Сигурен съм, че за Левски и левскарството ще изискваш от небето да бъдем само и единствено сериозни.

Сбогом!