Хулио Веласкес – в търсене на треньорския Уелтън

Причините за привличането на точно този испанец са само и единствено ирационални

Нека погледнем като оптимиста и приемем, че чашата е наполовина пълна. Тоест Левски е направил разумно и добро назначение с Хулио Веласкес. В рационалния свят на XXI век няма да намерите много доводи в полза на това. Все пак часове след като испанецът е подписал договора си на „Тодорини кукли“ социалните мрежи бъкат с важната фактология от неговата кариера: много отбори за не толкова много време, посредствена статистика, тук-там някакви месеци в отбори от средна ръка в елита на няколко държави, нито един спечелен трофей, както и нито един мач в европейските турнири. В сравнение с Веласкес дори и Николай Костов изглежда треньорско светило.

За наполовина пълната чаша обаче не трябва да търсим рационални доводи. Да опитаме да се поставим на мястото на Наско Сираков. Колкото и неистови опити да прави да претърпи шумен провал като мажоритарен собственик (както обича да се кичи), то пък и много крайно би било да бъде заклеймяван като човек, който не може да направи елементарна футболна оценка. А за част от обстоятелствата около подобна елементарна оценка мнозина от нас си заравят главата в пясъка като щрауси. Например за качеството на футбола, който се играе в България и мястото на страната ни на съвременната карта на този спорт.

Нивото е трагично. И става все по-трагично. Националният отбор е витрината за всичко и към днешна дата е повече от очевидно, че липсват таланти. Български футболисти няма във водещите европейски клубове дори и за цвят. Не по-различно е положението с треньорите. Махаш Станимир Стоилов и другото е леш. А Сираков има за задачата, с която очевидно не може да се справи, да замени точно Стоилов. Даже не съвсем успешно, ама хайде да е почти успешно.

И с кой точно да го замени на българския пазар. Дори и пръстите на едната ръка не стигат, за да се изброят безусловно качествените български треньори и заради това се стига до ситуация недоказани имена като Станислав Генчев или Александър Томаш да бъдат вдигани до небето, когато застанат начело на двата клуба с най-голяма фенска маса.

Както обаче българските клубове намират някакви решения, свързани с липсата на таланти сред играчите и поглеждат към чуждия пазар, където пък има свръх производство на добре обучени среднюрковци, има логика същото да важи и за треньорите. Даже и важи. Вижда се колко малко е необходимо, за да се превърне например наставникът на Ботев Пловдив Душан Керкез в локална звезда за българската лига. Така, както беше преди време с Бруно Акрапович в другия пловдивски отбор. Тоест има логика, ако нещо го няма в България, да го потърсиш в чужбина.

Такъв е случаят и с появата на Хулио Веласкес. Така както отнякъде се появява Уелтън, без никой да е чувал името му, така може и някой като Веласкес да се превърне в треньорския Уелтън. Дотук обаче е ирационалната логика на Сираков.

Дебело обаче трябва да се подчертае, че Веласкес е пожарен ход. След като Сираков е ударил на камък на много места и притиснат от времето, той може да привлече само някой като Веласкес с идеята, че колкото и да прилича на обикновен физкултурник, то той все пак има маята да бъде част от по-солидна футболна култура с всичко, което носи. От обмяната на опит и информация, до образованието и културата, контактите и критериите. Ако много български треньори мечтаят да отидат някъде на стаж, да гледат няколко тренировки и да обменят 2-3 изречения с някое треньорско светило, то физкултурниците като Веласкес са част от тази система и „стажовете“ при тях са нещо като всекидневие. Плюс изключително конкурентната среда.

В нея новият треньор на Левски е оцелял почти две десетилетия. Не е успял да направи голямата крачка, но не е и паднал от поточната линия в кофата с бракувана продукция.

След като очевидно се провали с Николай Костов и Станислав Генчев, мажоритарният собственик на Левски е наясно, че няма решение, свързано с пазара тук.

И дотук някъде е пълното в чашата. Наполовина пълна значи наполовина празна и всичко останало, колкото и да се мъчим да бъде оптимисти, са дефекти, които правят риска с привличането на испанеца твърде хазартен.

Договорът с Веласкес означава едно. Левски тотално е абдикирал от историческите си критерии. Всъщност вече стана дума за част от тях, които изглеждат задължителни: да се бори за трофеи, да участва успешно в Европа, да бъде конкурентен поне на ЦСКА, да създава и намира играчи, които да развива и да ги продава успешно, за да поддържа финансово разходите си, без което дълговата спирала ще чука на вратата. Няма критерии от изброените, за които може да се каже, че Веласкес попълва „тикчетата“. Няма дори и един.

При внасянето на треньорите има и разлика между нивото на вносителя. Ботев и Локо от Пловдив са едно, съвсем различно е в Левски и ЦСКА с цялата истерия около тяхното всекидневие. И примерът с Томислав Стипич отпреди няколко месеца при „червените“ е показателен. От подобно бързо фиаско е заплашен и Веласкес и в много по-голяма степен от своя предшественик той ще има нужда от резултати. Даже няма и право на грешка. Защото първото, което винаги ще се напомня са посредствените му статистики. Например във всичките си клубове и за две десетилетия той едва 4 (четири) пъти е печелил по три поредни мача. И нито веднъж повече от три. Тоест или ще направи нещо историческо за себе си в Левски, или бързо ще катастрофира и ще стегне багажа си.

Трябва обаче да бъдем и реалисти. В XXI век няма как сериозно име да избере Левски само защото е исторически клуб. Трябва да види условията за работа и ще се окаже, без да стигне дори до обстоятелствата около средата. Например с какъв стадион разполага Левски и с каква тренировъчна база? От средно към ниско ниво. Горе-долу на нивото на Поли Ехидо, клуб, който малцина са чували, но днес са прочели като начална спирка на кариерата на Веласкес. В това отношение трябва да са и най-големите претенции към Сираков, защото през петте му години на мажоритарство, както казва народът „не е забил и един пирон“. Няма как и да привлече сериозен треньор, а привържениците на Левски може би трябва да започнат да си дават сметка, че любимият им отбор се превръща в средняшки. Статистиката в полза на това се трупа година след година като резултат. Левски вече дори не прилича на отбор, който може да влезе в тройката и в това отношение няма никакво оправдание. Защото там например присъства Черно море, отбор с много по-скромни финансови възможности. От 2016 година насам, когато завършва втори, Левски е трети в три поредни сезона. И от 2019-20 насам е 4-ти, 8-ми, 4-ти, 4-ти, 4-ти. В класирането към момента също е 4-ти. Това са фактите, останалото са хипотези, често граничещи с фантасмагории. И впрочем вече все повече стават привържениците и пишман „анализаторите“ (че даже и треньори), които говорят за напредък, докато сравняват четвъртите места! При едно имало точка повече!

Е, в тази ситуация, съвсем логично е таванът на възможностите да е някой Веласкес от някое Поли Ехидо с надеждата да се превърне в треньорския Уелтън.

И накрая: няколко допирни точки с Левски в досегашната кариера на новия треньор. В португалския Маритимо е бил треньор на Рикардиньо през 2021-22, когато бразилецът е бил преотстъпен от Гремио. А пък след това е привлечен в холандския Фортуна Ситард от техническия директор и бивш нападател на Левски Сьорд Арс.