Между Левски, който загубихме и Любовта, която открихме

Половин век след нелепата си гибел Гунди изпълни много по-голяма мисия от това да бъде велик футболист

Това не е ревю за филм, защото не съм писал такива никога. Няма как да се почувствам част от група левскари или дори група българи, които се убеждават един друг колко е хубаво да се гледа филмът „Гунди“. Наясно съм, че в комерсиалното съвремие целта на ревютата е подобна.

Но моето усещане или може би наивна илюзия е, че Левски и левскарството са нещо, което е залегнало в сърцето и способите на модерния свят в този случаи са излишни.

Аз съм дете на 80-те години и спомените ми са свързани с това, че срещата ми с Гунди като най-велика фигура беше неминуема. Нито съм подтикван, нито дори е ставало дума. Отидох в кварталната библиотека, защото трябваше да си избираме книги и да четем. Веднага ми хрумна, че вероятно има и такива, свързани със спорта и по-конкретно с Левски. Намерих съответния рафт и там имаше една малка книжка с оранжеви корици, посветена на Аспарухов. До онзи момент не знаех кой е той. Взех я вкъщи, започнах да я чета. Стигнах до момента с катастрофата. За първи път в живота си изпитах тъга, свързана със смъртта. Не съм съвсем сигурен, но може би това беше моментът, в който започнах да осъзнавам и усещам какво е смъртта. Но едновременно даде и един нов и различен нюанс на усещането за любовта, един комплекс от емоции и чувства, към който се добавят нови багри във всеки ден от човешкия живот. С тази малка книжка с оранжеви корици, в сърцето на детето от квартал „Хаджи Димитър“ беше отделена частица, в която място намери магическия образ на Гунди. Образ, който сам си рисувах с времето.

Очакванията

Със сигурност по много различен начин съм преживял очакването, свързано с филма от много левскари. От една страна десетина години вече темата, че трябва някога да има филм за „Гунди“ се търкаля из левскарството. Чул съм множество идеи, срещал съм се и с хора, които са имали желанието да направят следващата стъпка и по-точно първата към реализацията. Като с повечето идеи, не се е получило. От друга страна познавам Иван и Андрей от работата ни в управата на Левски. Признавам, че не се отнасям към тях с най-положителни чувства заради конкретна фактология, свързана със съвместната ни работа, както и някои техни откровени манипулации във времето. Но това няма значение. От работата ни съм видял тяхната работа. Видях част от усилията, които положиха за появата на клипа „Върни се у дома“, мисля, най-добрият рекламен клип, правен някога за Левски. Даже не съм убеден, че точното определение трябва да бъде рекламен поради споменати по-горе причини. За мен е клип, който ни кара да се чувстваме готино, че сме левскари. А не такъв, който ще ни върне на стадиона. Или ще ни заведе.

Така че нямах съмнения, когато разбрах, че ще правят филм за „Гунди“, че крайният резултат ще бъде нещо, което със сигурност ще носи емоции.

Имах и други очаквания.

Преди години в Сърбия се появи филм, свързан с участието на Югославия на първото световно първенство в Уругвай през 1930 г. После и втора серия. След това книга, също и сериал. Резултатът беше феноменален, защото разгоря емоции и интерес към темата. Няма да го преразказвам, защото всеки може да го намери и гледа. Очаквах, че „Гунди“ ще има подобни декори и подход и ще накара зрителите да се почувстват част от различна епоха, също така да харесат начина, по който е пресъздадена. Мисля, че „Гунди“ напълно отговори на тези ми очаквания. Не зная какво ще последва. Нямам идея дали ще се появи книга или сериал, трудно ми е да прогнозирам и дали хората ще започнат да проявяват интерес към това да научават повече за Гунди или за героите от онази епоха, както и от романтичния Левски. Със сигурност усещането ми е, че интересът към историята на „сините“ не е този, който би могъл да бъде и в определени случаи даже ми се струва твърде малък и в известна степен повърхностен. Не мисля и че историята на Левски е факторът, който създава левскари.

Филм за любовта

Като оставим настрана обаче футболът и Левски, „Гунди“ е постигнал много повече, защото най-накрая не само в българското кино, но и в живота ни като цяло се появи реалистичен човешки образ на голяма историческа фигура. Което винаги съм смятал за огромен проблем, който определя дори отношението ни към живота и хората.

Нека само да помислим как точно може да се създаде образа на някой от героите в българската история? Някой от хановете или царете, или велик революционер? Всички те имат героични качества, но почти нищо повече, защото са живели в съвсем различно време, нишката с което е много тънка и в никакъв случай не е емоционална. Защо например образът на Васил Левски бе така жестоко критикуван? Мисля си, че защото единствените общи черти в колективното съзнание са героичните, а сблъсъкът с индивидуалните човешки черти са нещо твърде лично и със сигурност е имало множество различия и разочарования.

При Гунди не е така. За него има колективна памет в сърцата, която е заместила героичните черти. Да, едно дете през 80-те е можело да разбере кой е той от малка книжка в кварталната библиотека, но след това абсолютно неминуемо животът го е изправил пред колективната памет на сърцата. И неговото е започвало да трупа частици от тази колективна памет и да рискува картина. Гунди все пак е живял сред хората, които срещаме и познаваме.

Но мисля, че „Гунди“ като филм е една огромна крачка и в друга посока и това е най-големият успех. Той ни дава пример за любов. А любовта по най-реалистичен и убедителен начин може да я покаже само една историческа фигура.

Цял живот съм твърдял нещо, в което вярвам, но не е популярно като мнение и със сигурност се сблъсква със създадените стереотипи, каквото често представлява общественото мнение. Например твърдя, че като част от образованието си в училище, децата (дали в една епоха не и целенасочено?), но не срещат в литературата любовта към хората като усещане. Със сигурност има нещо повърхностно, но любовната проза (не поезия!) е нещо съвсем различно, от това, с което се сблъскват връстниците им от други части на света. Или, хайде нека го кажа така – пропорциите са различни от любовта към животните или природата. Може би в едни други времена се е очаквало любовта към човека да бъде част от една универсална любов, в която някак е вместена и любовта към обществения строй. И с навика за универсална любов живеем години наред, защото навикът си е навик.

„Гунди“ в това отношение е нещо различно. Единият от няколкото пъти, в които сълзите се стичаха от очите ми в киносалона, беше точно заради това.

Гунди е бил велик футболист. Но повече от половин век след нелепата му гибел на Витиня, той изпълни една много по-велика мисия. Показа ни човешката любов в много от различни и измерения. Или по-точно казано неговият образ се оказва вдъхновението, довело до тази красива картина на човешката любов. С всичките и несъвършенства, които я правят още по-хубава. Георги Аспарухов е първата историческа фигура, която на кино екрана показва любовта.

И когато накрая минаваха буквите на фона на кадрите от морския бряг и песента „Синева“ на Мария Нейкова, в очите на всички имаше много сълзи. За моите знаех от какво са породени. Влязох в киното с нетърпението да видя част от Левски, за когото се колебая в последните години дали не сме загубили безвъзвратно. Всеки харесва носталгията.

Но почувствах, че в тези два часа и половина срещаме любовта, такава, каквато е малко вероятно да сме намирали. Сълзите бяха за онзи път, който е извървян от момента, в който издърпах от лавицата малката книжка с оранжеви корици до вселената на сърцето, разкрила се в киносалона.

„Гунди“ е вдъхновение за живота.

A сега си пуснете “Синева”, усмихнете се, изправете глава и погледнете света около себе си.