Аз гледах Марадона!

Няма как световното първенство в САЩ през 1994 г. да се свързва с нещо различно от подвизите на Пеневата чета. Поне за нас, българите. И със сигурност мога да пиша много за трите мача на нашите национали, които имах огромния късмет да гледам на живо – победите над Аржентина, Мексико и Германия. Това със сигурност са едни от най-патриотичните преживявания в цялата история на българския футбол. И мога да потвърдя, че шепата българи по трибуните на стадионите в Далас и Ню Джърси, както и в пресцентровете, се чувствахме наистина като център на света.

Футболът обаче е нещо много по-велико от топлото патриотично чувство. И може би заради това, връщайки лентата със спомените от американското лято, един друг момент се е запечатал по-силно в съзнанието ми. Нещо повече. Този момент е променил концептуално отношението ми към футбола.

Диего Марадона.

Аз съм един от щастливците, които са го гледали на живо. И успях да хвана последния влак – неговият финален мач с фланелката на Аржентина в един горещ следобед в Бостън срещу Нигерия.

Но да започвам поред.

Голът на Емил Костадинов на „Парк де Пренс“ преживях вкъщи пред телевизора. Спонтанната реакция беше да се насоча към редакцията на „Меридиан Спринт“ и „Меридиан Мач“, независимо че беше полунощ. Същото бяха направили почти всички колеги. Дежурният екип довършваше броя на „Меридиан Спринт“, който излизаше в четвъртък. Наоколо цареше особена превъзбуда. Главният редактор Жаклин Михайлов ме повика в неговата стая. Дори не съм си представял думите, които ще чуя от него: „Васко, нещата се промениха тази вечер. Заминаваме двамата с теб на световното.“

Няма да описвам бурните ми емоции в онзи момент, свързани с мечтата да гледам световно първенство. Тя се бе появила като дете, няколко Мундиала по-рано. Или по-точно през 1982 г. Не съм смеел да си помисля, че само след още две световни ще мога да видя тази мечта осъществена и то на крехката възраст от 19 години.

На световното заминах буквално от днес за утре. Взех виза следобеда, Жаклин ме чакаше при Халите и купихме самолетен билет за следващата сутрин от офиса на полските авиолинии „LOT”. Дадоха ми джобни пари, прибрах се вкъщи, стегнах багаж и след няколко часа излетях през Варшава за Ню Йорк в компанията на незабравимия колега Павел Бошнаков. Нито имах представа къде отивам, нито къде ще се настанявам, нито какво ще правя. Америка бях виждал само по филмите в абсолютно идеализиран и фантастичен за нашето скромно съзнание вид. „Няма страшно, ще ме чакат на летището и ще те хвърлим до стадиона. Най-важното е да се акредитираме. С другото ще се оправиш“, обясни авторитетно в самолета Павката.

Така започна голямото ми приключение в Обетованата земя.

Ден, ден и половина бяха достатъчни, за да ме убедят, че нещата не са такива, каквито си ги представях месеци по-рано. Бях заявил доста мачове, но открих, че това е, меко казано, амбициозно. Трудно беше да се придвижваш в рамките на един град, какво остава за цялата държава. Освен за финанси, ставаше въпрос и за време. А то беше най-ценният ресурс, особено като се вземе под внимание и часовата разлика със София и това, че трябваше да работя и да пиша текстове. Опитах се да обясня всичко на колегите от София, както и да подготвя Жаклин, който трябваше да пристигне няколко дни по-късно или в деня на първия мач на нашите срещу Нигерия.

Кадърът с радващия се в мрежата на България нигириец Йекини беше първото нещо, което видяхме, влизайки със закъснение в хотелската стая, след като го посрещнах на летището. И тук трябва да вметна, че освен за огромния професионален шанс, силно съм благодарен на Жаки и защото ми предложи да си разменим един от следващите мачове: аз да отида в Бостън на Аржентина – Нигерия, а той да гледа… Саудитска Арабия – Мароко, който се играеше на „нашия“ стадион в Ню Джърси.

Бостън беше единственият град, до който можеше да се стигне и без самолет в рамките на един ден. Както и да се върне човек до Ню Йорк. Тръгнах сутринта с автобус от грандиозната шестетажна автогара „Порт Ауторити“ и след около 5 часа, няколко задръствания по магистралата и битова беседа с една руска тетка, която беше на съседното място, стигнах до „Саут Стейшън“ в Бостън.

Тук ще отворя една скоба. В съзнанието ми от детска възраст е останал един сън. Бях се озовал на гарата в Бостън и помнех съня в детайли. Как и защо, не мога да отговоря. По време на социализма беше немислимо човек да „отиде“ в Щатите. Не помня и да съм гледал някой от малкото филми по телевизията или каквото и да е, свързано с Бостън. За мен беше само точка от огромната карта на света, която разглеждах с интерес. Но е факт, че „Саут Стейшън“ изглеждаше точно така, както в детския ми сън.

Слизайки от автобуса, трябваше да решавам светкавично първата задача: как да намеря стадиона в предградието Фоксбъро и най-вече по какъв начин да стигна до него в ограниченото време, оставащо до мача. Тогава не съществуваха съвременните комуникации и картите на „Гугъл“. Докато питах на едно гише за детайли, видях около мен суетня и аржентински фланелки. Веднага зарязах лелката на гишето, която и без това нямаше вид като да ми отговори на въпросите. Питах аржентинците знаят ли как се стига до стадиона и те веднага ми предложиха варианта такси, което да си разделим. Бяха проучили, че други шансове да се озовем навреме няма. А те търсеха и билети.

Пътуването с такси трябва да е било около 45 минути, но честно казано ми се стори все едно отивам от София до Благоевград. На практика Фоксъбро беше „друг град“. Влязох на стадиона точно за началния съдийски сигнал.

Още докато вземах първите глътки въздух след бързането, Нигерия успя да поведе в резултата.

И тогава животът ми се промени. Той беше в центъра на всяко събитие, на всяко действие на терена. Нисичък на ръст, с легендарната десетка върху фланелката в небесносини и бели райета. В един момент си дадох сметка, че гледам само Него.

Имах усещането, че само и единствено от Неговото желание, по-точно казано каприз, зависи какво ще се случи на терена. Нигерийците бяха здрави и атлетични, но личеше, че изпитват страх пред Него. Естествено Диего Марадона успя да обърне мача, макар головете да вкара Каниджа. При първия чукна топката от фаул, за да се преодолее стената. При втория бързо изпълни свободен удар, докато гледаше в другата посока и даваше знак с ръце на съотборниците си да се успокоят и да не бързат.

Разказвал съм много пъти тези впечатления по време на раздумки за футбол с приятели и винаги съм настръхвал от спомена. Онзи ден открих обаче едно ново измерение на впечатленията и останалото в съзнанието ми. Гледах репортаж от мача, за да си припомня атмосферата на стадиона и… открих, че е имало публика. Много публика. Честно казано в спомените ми тази публика липсва. Толкова силно е било въздействието на аржентинския гений.

Имал съм щастието да видя на живо много велики футболисти, включително Меси и Кристиано Роналдо, но нито един от тях не може да се доближи до определението „Божество“, което без колебание слагам на Марадона.

И пак ще върна лентата назад, за да опиша времето, в което открих тази божественост.

Диего беше напуснал Наполи и се мъчеше да събере парченцата от славната си кариера в Севиля, a след това и в Нюелс Олд Бойс, където го завари световното. Името му присъстваше във вестниците главно със скандали, наркотици и наказания, а не толкова с футбол. Още пазех спомена за гола му с ръка срещу Англия през 86-та, заедно до феноменалното второ попадение в същия двубой. Най-пресните впечатления бяха от първия мач срещу Гърция и разкривеното му лице, след като се разписа. Докато крещеше с обезумял вид пред камерата.

Определено мога да кажа, че нямах някакви специални чувства към него.

Помнех един разговор с великия коментатор Николай Колев-Мичмана. В „Меридиан Мач“ ме бяха накарали да събера в края на 1993-та мнения за анкетата за най-добър футболист в света, която правехме всяка година. И Мичмана посочи на първо място Марадона. Щях да изпусна телефонната слушалка и се опитах да му опонирам. „Но той почти не е играл през годината!“. Колев отговори спокойно и с (почти) бащинско търпение: „Моето момче, дори и един неофициален мач да изиграе, това е достатъчна причина да бъде най-добрият футболист за годината в света.“

На излизане от стадиона и под въздействието на преживяното, се сетих именно за тези думи на Мичмана няколко месеца по-рано. Чувствах се като току-що покръстен в правата вяра и едновременно с това като човек, направил огромно откритие от планетарна величина.

Върнах се ококорен в Ню Йорк след полунощ и веднага споделих усещанията си с Жаки. „Ами трябва де чувстваш огромен късметлия. Сигурно няма и стотина българи, които са гледали Марадона на живо през живота си“, каза ми Жаки.

Предстоеше нов мач на Аржентина, този път срещу България. И в далечния Далас. Жаклин отново ми предложи да си сменим билетите – той да остане в Ню Йорк, а аз да поема мача в Далас. „Тъкмо ще гледаш отново твоя човек!“ Нямах никакви колебания.

След урагани, отменени полети, пренасочени самолети, чаша мате с аржентинци на летището в Шарлот, докато чакаме някак да стигнем до Далас и си говорим за Диего, се озовах в Тексас точно преди полунощ. До мача оставаше ден и нещо. Късметът ми бе, че ме качиха на самолет, който дойде отнякъде и тръгна за Далас. В него нямаше много места и седнах на първия ред. До мен беше швейцарец от вестника в Аарау, изпратен на световното, за да… отразява Петър Александров. Поставяше го малко под Марадона в собствената си класация. И както аз се вълнувах за Диего, той се превъзбуди от възможността да си говори с български колега за бившия нападател на Славия и Левски.

Друг колега, Ганчо Гатев, трябваше да ме чака около обяд в Далас и да се настаня в хотела на останалите български журналисти. Естествено Ганчо беше почакал час-два, притеснил се и си тръгнал, но все пак си казал, че някак ще се оправя. Тогава нямаше мобилните телефони, които правят достъпен всеки по всяко време и където и да се намира.

Колегата от Аарау предложи да потърсим още със слизането си свободни стаи в някой от местните „Шератон“-и, които бяха спонсор на световното. И докато си вземах багажа, той вече беше резервирал две стаи в най-луксозния от тях. Всъщност два апартамента, защото хотелът имаше само апартаменти – „Шератон Сютс Маркет Сентър“. Естествено аз със самочувствието на свободен човек нямах никакви обструкции, макар и да знаех, че в София няма да се зарадват от действията ми и финансовото им измерение в и без това стегнатия бюджет.

И до ден днешен не съм установил всички факти около този хотел, но на следващия ден, потънал в огромен лукс, отворих пъхнатия под вратата вестник и се втрещих от заглавието, че Марадона е аут от световното заради допинг. Слязох на закуска, а във фоайето имаше аржентински фланелки и телевизионни камери. Или аржентинците бяха тук, или босовете на ФИФА. В пресцентъра намерих Ганчо и той ми каза, че имаме ограничено време да се настаним, защото се е отворила възможност да стигнем до пресконференцията на ФИФА, която ще е преди мача. Отправихме се с кола към изключително баровски район в Далас, където се намираше хотел „Four Seasons” (Четири сезона).

Намерихме залата за пресконференции, която вече беше препълнена. Стюарди любезно насочваха към съседната, в която на голям екран щяха да излъчват събитието. Имаше и такива, които се връзваха на тези подканяния. Но аз реших, че с цената на всичко ще съм на живото събитие. Влязох и започнах да си проправям път напред. Залата продължаваше да се пълни и в един момент затвориха вратите. Аз вече бях на подиума, точно до масата за пресконференции, а наоколо нямаше буквално сантиметър празно място.

Запомнил съм каменните физиономии на Жоао Хавеланж и компания, докато си пробиваха път към местата си. Бразилският бос на ФИФА трябваше почти да ме избута като в препълнен автобус на „Лъвов мост“, за да се добере до мястото си. Аз останах в края на масата, точно до президента на аржентинската федерация Хулио Грондона, чието лице не трепваше. Обявиха наказанието, казаха някакви неща.

Имах чувството, че присъствам на екзекуция, а не на пресконференция.

Чак в следващите дни, месеци и години започнах да осъзнавам огромния си късмет. От една страна бяха гледал последния мач на Марадона с фланелката на Аржентина. От друга във футболния ми живот се появи Диего в целия си блясък. Започнах да издирвам, чета и събирам всякаква информация за него. Да превъртам видеокасети, а след това и да гледам клипчетата в YouTube. Накрая даже и песните за него, както и една, която той пее пред жена си. Преживявах моментите му в болница, когато цяла Аржентина се молеше за него. Започнах да следя отблизо и Наполи, който се прибави към кръга на любимите отбори. Отидох в Неапол на мач с усещането, че дишам въздуха, който е дишал и Той.

Бях прочел и едно описание на тържествата по случай първото скудето на Марадона и компания през 1986 г. След 24 часа песни и танци, един от тифозите намерил сили да стане от от набързо скованите дървени маси, на които хората се подкрепяли с хляб и пържена риба, увита във вестници. Отишъл до гробищата и написал на оградата: „Ако знаете само какво изпускате!“

И си казвам по повод Бостън, Марадона и обикновения иначе мач Аржентина – Нигерия. Господи, какво можех да изпусна!