Националният отбор като „Биг Брадър“

През есента на 1985 година България се класира за световно първенство за първи път в живота ми. Помня септемврийската вечер пред радиоапарата и коментарът от Люксембург. Бихме 3:1, но нито за секунда нямаше каквото и да е напрежение. Защото да слушаш мачове по радиото си беше тръпка – дали „Спорт и музика“ и поредното гостуване на Левски в провинцията или героичното опълчение на някой български тим в Европа, но емоции винаги имаше. Този мач обаче беше различен. Макар че победата в него изпращаше България на Мондиала в Мексико, притеснения нямаше. Всичко беше ясно след трите пролетни поредни победи над ГДР, Франция и Югославия, наредени сякаш перфектно от фокусник, какъвто безспорно беше във футбола тогавашният национален треньор Иван Вуцов. В Люксембург трябваше само да се узакони постигнатото, а още във 2-ата минута България поведе и след половин час резултатът вече беше 3:0. Люксембург имаше един симпатяга за треньор, Пол Филип, който сякаш беше всичко в тази страна. Може би помпаше и топките преди тренировките.  Екзотични симпатяги, обречени да падат непрекъснато от силните и най-вече от България. Това се случи още 10 пъти след този двубой в различни квалификации. А след това дойдоха две ремита, последното сега в Пловдив – 0:0.

Ще разкажа и още нещо за Люксембург. През лятото на 2000 година техният шампион Дюделанж се падна с Левски в евротурнирите. По това време бях в Белгия и Холандия за европейското и в един от почивните дни се пуснах до Люксембург, за да направя репортаж за Дюделанж. Първо се видях с президента на отбора в негова адвокатска кантора в обикновен жилищен блок. Казваше се Шумахер, не помня първото име. Той ми обясни какви са ентусиасти, но че имат огромно бъдеще, свързано с това, че в страната живеят много португалци, работещи предимно по строежите. По онова време днешната звезда Жерсон Родригес е бил на пет и баща му вероятно е бил един от споменатите от Шумахер. Съдя по това, че играчът започва в детските отбори на Метц, който се намира на 50 километра от стадиона на Дюделанж и местните се шегуват, че ако някой ритне по-силно топката, тя ще отиде във Франция. След като не пробива в Метц, Родригес започва да обикаля отборите в Люксембург, където вероятно работи семейството му и така взема и паспорт и заиграва в националния тим.

Шумахер и хората в Люксембург очевидно имаха идея как да работят, че да не са лесна плячка, каквато се превърна и Дюделанж срещу Левски. Беше адски забавно и в самия град. Разчу се, че има български журналист на тренировката. Дойдоха хора, включително и кмета, с който се ръкувах. Бих дузпа на националния им вратар, черпиха ме с кока-кола, падна страхотен лаф.

Няма и четвърт век по-късно и никак не съм убеден, че България има по-силен футбол от Люксембург. Но ние продължаваме да сме заблуждаваме, че сме голяма работа и да търсим обяснения, оправдания и лесни виновници, когато решим, че нещо е неуспех. И че не отговаря на стандарта на българския футбол. Забележете – на стандарта.

А след като Люксембург очевидно не е по-слаб от националния отбор, значи има няколко логични причини.

1. България няма добри треньори. 2. След като България няма добри треньори, то не може да прави добри футболисти.

Всичко останало е следствие. Но казвайки горното, това не значи, че всички са под общ знаменател. Има добри треньори, но те могат да постигат някакъв максимум с наличното. В момента в България работи само един (да, един!) добър български треньори и той се мъчи по някакъв начин и без никакъв материал за работа да прави чудеса с националния отбор. Казва се Илиан Илиев. Има неколцина почиващи или пенсионирани и един в чужбина. За добри футболисти, съжалявам, ама не се сещам.

Има стойкаджии, има такива, които амбициите им надвишават чувствително възможностите, има десетки, били на стажове и размятащи дипломи от разни курсове, сякаш тъкмо са станали хаджии в Йерусалим на футбола. Има и много умни момчета, ама без характер и готови да слугуват. Има и стотици печалбари в луксозните детски градини и забавачници, каквито са футболните школи и които се целят в средно петдесетолевката родителите като основен приоритет.

Ако имаше добри треньори, щеше да има и добри футболисти.

Всичко останало са голи приказки, някои от които имат и комични елементи, какво остава да почиват на някаква сериозна основа. Избирам и вадя за ушите двама от тях, на съвсем случаен принцип. Венци Стефанов, защото по някаква неведома причина се смята, че Славия работи добре с подрастващите и примерно Румен Чандъров, меценат, който развива Септември. Който пък е историческа люпилня на таланти. Изберете което и да е интервю, в което те сякаш дават рецепти за футбола и неговото развитие, оставяйки читателите или зрителите сякаш надвесени над кладенеца на мъдростта. И на кое отгоре? На базата на кой един единствен създаден някога футболист? Но не такъв от „Али Експрес“, който отива в някой голям отбор като юноша и се завръща с нацапани гащи или остава да рита по селата и да бере маслини. Представяте ли си – Венци Стефанов дава рецепти и има претенции, че във футбола последна инстанция трябва да са такива, дали нещо на играта??? А когато някой критикува чичо Венци или, да пази Господ, меценат като Чандъров, следва дежурния аргумент, който трябва да те затапи: „Ама кааааак, те дават парииии!“

Но най-много се умилявам от заключението: виновен е президентът на БФС, давайте да го сменяме! Сякаш това с магическа пръчка ще подкара нещата и ще се появят добри треньори и добри футболисти. Помните ли всеобщия напън около последния конгрес, студията със задъхани кандидати. Край, махаме демонизирания Боби Михайлов и всичко е шест! Ама защо избраха Гонзо, ама това е подмяна! На кое?

Не зная дали две неща правят впечатление, но е по-скоро не, що се отнася до масовката. Много е модерно да иронизираш Георги Иванов и неговото образование. Но колко човека в българския футбол включиха, че Гонзо всъщност е минал през абсолютно всички нива във футбола. Абсолютно всички. Това значи, че най-малкото се е сблъсквал с проблемите на всяко ниво.

И второто. Подиграваха се, че БФС издал някакви методики и Гонзо го отчитал като невероятен успех. А какво да издаде БФС? Библията или Корана, може би? Последните два параграфа не означават ли всъщност две неща. Първото е, че основният проблем (треньори и футболисти) е установен и второто е, че все пак някаква малка, миша стъпчица се прави. А има ли нещо, което може да гарантира всъщност незабавна промяна и изведнъж да се появят добри треньори и добри футболисти? Може ли някой да каже каква по-добра стъпка може да се направи бързо, която да промени българския футбол към по-добро от това да издадеш някаква методика? Само една.

Още нещо. Всъщност безкрайните приказки, че не се дава шанс на българските футболисти, не са довели до никакви практически стъпки. А тя е само една. В едно интервю, Тодор Батков, като участник в някакъв обществен съвет, подхвърли нещо, което едва ли ще остане забелязано покрай обичайните му словесни дивотии и фойерверки. Има само един административен проблем, който спира развитието на българските играчи. Той е липсата на ограничения в картотеките. БФС няма как да забрани и ограничи чужденците, особено тези от ЕС. Но може да вкара рестрикции в картотеките, което са направили всички останали федерации без Беларус. Простичко е: 25 играчи, квота за юноши на клуба от тях (примерно 3-5), квота за юноши на федерацията (т.е. играчи, създадени като юноши в България, ако ще да са родени и в Гренландия). И когато имаш например 10 такива играчи в задължителна картотека, ще имаш българи във всеки отбор и няма да имаш… хегемон. Защото сегашната система позволява на Лудогорец да паразитира върху българския футбол и е създадена за него и покровителствана от него. Точка. Това е нещото, което в най-голяма степен съсипа българския футбол в последните 15 години, съвпадащи с хегемонията. Да сте чули дори и един клуб да надигне глас по въпроса? Почти всички са убедени, че двата основни проблеми са, че някой съдия не е свирил или е свирил дузпа и че парите, които се дават за футбол за малко.

Така че изравняването ни с Люксембург не е случайност. Има и по-лоша новина – тепърва ще ни изпреварват страни от дъното на ранглистата на ФИФА, които намират начини. Например Киргизстан и още много подобни във всеки по-прогресиращия азиатски футбол. Киргизстанците например намериха петима национали от Германия и стигнаха елиминации в последното първенство на Азия. Добре, че няма къде да ги срещнем засега и да ни направят хикс.

Сигурно се чудите какво общо има написаното дотук със заглавието за „Биг Брадър“. Ами елементарно е.

Тези дни отвориш ли социалните мрежи те залива всенародно възмущение. Влезли били не знам си какви, показвали някакви ужасни неща, оттегляли се спонсори, това не било реално, не бил животът в България. И т.н. и т.н. А дали? Не уважаеми, това е баш животът около нас, който се правим, че не забелязваме. Ценностите, в които възпитаваме, ама ако може да не се разбере. Стайлингът, който налагаме. Това е животът, който искаме и заради това телевизиите бъкат от риалити формати до откат, защото населението иска забавление. Ако населението искаше да се бори за по-добър живот, щеше да има публицистични предавания до откат. Ама не иска.

Същото е и с националния отбор. Той не е Гонзо или Боби Михайлов. Той е всеобщата оценка за футболните хора в България – от играчи през треньори до президенти и Бащици. Къде са футболните фенове? И те са там. Защото си харесват пошлото зрелище и не осъзнават, че те са тези, които хрантутят изброените.

А докато четвърт век хрантутят, португалските строителни работници свършиха някаква работа и във футбола на Люксембург.