Левски значи свобода, разкъсван между носталгията и лицемерието

Обявяването на новия спонсор на Левски „Лакрима“ очаквано произведе цяла гама от различни страсти между „Фирма на Пеевски“ и „Браво на ръководството“. Плюс въпроси, свързани с времето на случване на събитието – десетина дни преди поредните парламентарни избори, в кампанията за които е очевидно, че Левски и левскарството са въвличани с поредица от спорни събития. А въпросът е логичен – публично известен факт е, че „сините“ търсят спонсори от много време насам, но не изглеждат кой знае колко атрактивни за тях в изборно безвремие. По случайност и събитията, свързани със стадиона се случват, когато вотът за парламента наближава. Това са все случайности, с които левскарската общност е свикнал в последните почти 15 години.

Но започвам направо с лошата новина, която няма никакъв смисъл да се спестява. Каквото и възмущение да се изразява от подозренията за политически обвързаности на иначе смятаната за най-свободолюбива общност и футболен клуб, то е калкулирано предварително. И сметката е добре направена. Възмутените (1, 5 или 10, а защо не и повече процента от публиката) не са тези, които са цел на подобни действия, публикации и благодарности. Те отдавна са направили своя избор или го правят уверено, когато се налага.

Голямата цел са останалите и там стратегията работи безотказно. Защото:

-        Не четат повече от няколко изречения.

-        Нямат аналитични способности.

-        Нямат време за собствено проучване.

-        Не намират нищо нередно за начина, по който функционира обществената система.

-        Част са от тази система.

-        Зависими са от тази система.

-        Забравят бързо.

-        Вярват в основополагащия принцип, че преклонената главица не я сече сабя.

-        Вярват безусловно в „големите хора“.

Мога да продължа и още и още, но няма никакъв смисъл. Това е една огромна маса от наши сънародници, която има напълно равни права с всеки от нас и, за добро или лошо, тя е тази, която определя с вота си съдбата на всички заради своята многочисленост. Съответно тя е тази, която е цел на всякакви внушения – от благодарностите към Бойко Борисов до влизането на фирми, свързвани по един или друг начин с Делян Пеевски. Но не мислете, че същата тази общност няма как да скърца със зъби, когато става дума за двамата. Достатъчно е някой да излъчи подходящ лош (обикновено някакви фенове, които се борят за нещо) и да ги насъска. Тогава Бойко Борисов и Делян Пеевски стават лоши, феновете стават обвързани с тях, а висшата цел е поредният Бащица (в случая Наско Сираков) да брани клуба от въпросните фенове. Логичният въпрос е: „Не се ли усещат феновете от натрупалите се факти?“ Ами не се усещат. Прочетете горния списък и си изберете една основателна причина.

Помните ли например дарението на Пеевски от половин милион лева, което сложи края на дарителската кампания през 2020 година? Не беше чак толкова отдавна. Оставям настрана факта дали това не беше истинската му цел, защото левскарството със седмични дарения от 100 000 лева ставаше опасно и можеше да скъса връзките със Задклусието, когато „акциите се разнасяха из София“. Не това е важното. Помните ли реакциите тогава? Ако не помните, има „Гугъл“, който лесно ги датира и припомня. Излезе остра декларация от Тръст „Синя България“, тогава втори акционер в клуба. Естествено предизвика полемични реакции, защото е от „лошия тръст“. Полемичните реакции включваха и сякаш създадените за подобни случаи и изпитани народни мъдрости. Като например, че „парите не миришат“. Новоизпеченият тогава мажоритарен собственик Наско Сираков също наля масло в огъня с това, че би взел парите на всеки и би седнал на кафе с Ел Чапо. Подобна увереност се харесва от споменатата по-горе народна маса, която е издигнала в култ героите с розови дрехи и тежки ланци на врата, обясняващи ни принципите на благополучния живот от риалити форматите на екрана.

Но да се върнем на реакциите за дарението на Пеевски. Може би сте забравили, но декларация срещу него публикува и фракцията „Ултрас Левски“, претендираща за стожер на свободолюбието и морала. И то седмици, след като неин представител се изправи от трибунката за пресконференции в Министерски съвет и обясни на аудиторията какво е Левски. Всичко е чудесно, но декларацията просъществува около 15 минути и изчезна заедно с цялата страница на фракцията в социалните мрежи. Зависимости? Казват, че има зависими фенове с хулигански наклонности, маскирани като ултрас култура. И това е типичната проява за подобна зависимост, взела връх във вероятно разпалилите се страсти във въпросната фракция, която със сигурност има и прогресивни членове, но очевидно с доста малко влияние въпреки всеобщите претенции за стожер на свободолюбието и морала.

Е, някои помним и сме виждали и други неща. Например „Само ми се обадете, ако някой тръгне да маха Мъри и да видите какво ще стане“, казано на покровителствено на самия треньор, който добре, че вече 2 години не чака да види какво ще стане. Защото ще стане както обикновено – нищо. Даже обратното, ама не на нищо.

Как все така се случва, че “лошите фенове”, от които Бащиците трябва да пазят клуба са хем “слуги на Борисов и Пеевски”, но хем са единствените, които открито протестират срещу политическите благодарности или спуснатите спонсори? И какъв точно проблем има с Борисов и Пеевски, освен че “лошите фенове” са им слуги. Всичко друго им е наред в крайна сметка.

Но това са бели кахъри.

Мажоритарният собственик на Левски доста се изнервя и подскача, когато му се казва, че е нечие лице. И докато се изнервя и подскача около него се появяват спонсори, свързвани с политици или политическо влияние през всичките му 5 години в клуба. От време на време самият той е благодарен, пак преобладаващо на политици около предизборни кампании, защото е мъдро, че така са го учили родителите.

Изборите ще минат и отминат. Ще дойдат нови.

Но междувременно Левски криво-ляво ще започне да строи стадион. Там вече има един неуспешен опит и по някаква вероятно случайност и съвпадение никой в клуба не предприема нищо, за да се разбере и извади на бял свят защо се случи така. Сякаш е гарантирано, че няма да се случи отново. А кой е гаранцията. Е, всички се досещаме. Левски има отново най-голямта гаранция. И както казва Батков – всички се досещаме, ха-ха-ха.

Недоволството на някаква част от публиката е предварително калкулирано. Важни са другите. Те купуват, те определят изборните резултати. Понякога се явяват и стожер на морала.

Ще завърша с една добра и една лоша новина, както има клише за случая. Добрата новина е, че сметката в Левски е платена и вече е доказано, че публиката може да я плаща, когато нещата се объркат. Лошата новина е, че Левски все по-рядко се разпознава като клуба, който беше преди 1944-та, който символизираше свободата при тоталитарния режим и който роди в зората на демокрацията „И преди, и сега – Левски значи свобода!“ Днес това скандиране е най-малкото лицемерно и изпразнено от съдържание. Носталгия по отминалото време, но и безпомощност в настоящето, понякога граничещи с глупост.