Измир, градът, който е световен рекордьор за втора дивизия
Рубрика: "Футболните градове" (1): 31 години, след като видях последния официален мач на турския национален отбор там, градът е неузнаваемо модерен
Ако някога съм си мислил, че съм близо до това да умра от жегата, то едно от местата е Измир. Създал съм си традицията да „колекционирам“ стадиони на отбори, които някога са участвали в европейските клубни турнири и съм открил за себе си, че това е един от най-добрите начини да разгледаш даден град. Особено по-големите. Ако има и над 10 отбора, които можеш да посетиш, то бъдете сигурни, че ще видите съответния град в светлина, каквато не е достъпна за туристите, хвърлящи се на най-големите забележителности. И до ден-днешен едно от най-хубавите ми футболни пътувания си остават едни три дни в Истанбул с два мача от европейските турнири и обиколки из невероятни места, защото тогава бях решил, че мога да разнообразя клубовете, които ме интересуват с всички, участвали някога в елитната лига. Всъщност правя го понякога, защото това е вторият ми критерии след клубните състезания на Европа. А пък и идеята е да се пътува и извън Стария континент.
Но да се върнем на жегата в Измир. Там беше първата ми командировка като начинаещ журналист в „Меридиан Мач“, месец след създаването на вестника през 1993 година. И първото ми излизане в чужбина изобщо. На 18 години и половина си беше огромно събитие, защото за първи път влязох в „Макдоналдс“, а и гледах националния отбор на Англия, който гостуваше на Турция в световна квалификация за САЩ’94.
Повече от 30 години по-късно градът изглежда неузнаваем. Да не говорим, че населението е надхвърлило 4.5 милиона души и Измир прилича на умалено копие на Истанбул с изникналите нови квартали с огромни блокове по цялото протежение на около 50-километровия залив. Има си и сити с небостъргачи, а през 1993-та сякаш хотел „Хилтън“, в който бяха настанени англичаните, се открояваше с височината си над преобладаващите квартали със схлупени къщурки.
Но да преминем на футбола. По моята част два клуба отговарят на критериите – Гьозтепе и Алтай. Но пък голямото дерби на града е между Гьозтепе и Кършиака. Вторият тим е достатъчно солиден в турския футбол, макар че баскетболният му тим е значително по-популярен, защото е ставал шампион. За разлика от футболния. Освен тези три тима, още други три са били някога в първа дивизия. Това са Измирспор, чийто стадион е в самия център на града в съседство с офисите на Алтънорду, клуб, специализиран в производството на млади таланти и Буджаспор. Решавам обаче, че времето ми позволява да се съсредоточа само върху трите най-традиционни тима, защото историята на футбола в Измир е богата и надхвърля дори турското пространство. Преди края на Турско-гръцката война, завършила с размяна на население през 1922 г., в днешния Измир, тогава носещ гръцкото име Смирна, са създадени и два от най-популярните атински клуба – Аполон и Паниониос. Днес те са известни като клубове на бежанците от Смирна и все още дербито помежду им е традиционно и напечено, макар и на територията на гръцката столица.
Да се пренесем обаче в днешно време. Ще започна с това, че Измир е една от най-добрите футболни дестинации в Европа (макар че се намира в Мала Азия), що се отнася до транспорта и локациите на стадионите. Изключвайки Буджаспор, останалите 5 тима плюс големия стадион „Ататюрк“ се намират в близост до метро или влаковата мрежа, известна като „Избан“. Още докато правя плана с картата на „Гугъл“ виждам, че не би трябвало да има каквито и да е проблеми да обиколя Гьозтепе, Алтай и Кършиака за няколко часа с тръгване в 14:30 часа от южната част на залива и да се върна навреме и с добър аванс за мача на Гьозтепе, който е от 21:45 часа. Под навреме разбирам да съм поне 2 часа по-рано на стадиона, за да се потопя в атмосферата.
Началната точка е в прохладата на хотел „Хаят“, който е в непосредствена близост до стадиона на Гьозтепе „Гюрсел Аксел“ и може би заради това подценявам следобедната жега в града през август. Почти веднага след излизането от хотела се потапям в метрото и това също ме заблуждава. To има една линия и е открито през 2000 година, две години след софийското. Но пък тя е удобна, защото ще ме отведе за по-малко от 30 минути до Халкапънар, на практика най-голямата спирка. Тя е в бизнес района, където са небостъргачите и е нещо като транспортен хъб. Като изключим автобусите, както и малки частни микробусчета с неясни за чужденеца маршрути, на които трябва да махнеш, за да спрат, сериозният транспорт в Измир е организиран от една линия на метрото, „Избан“, който върви между летището и северната част на залива и по-нататък до няколко сателитни градчета и три бързи трамвая – два в северната и един в южната част. През 1993 година имаше само автобуси и заради това Измир ми изглежда напълно нов град.
На Халкапънар, където слизам, се събират метрото, влакчетата от избана и южната трамвайна линия, известна като „Конак“. Планът ми е първо да отида до големия стадион „Ататюрк“, а след това с трамвая за 10 минути да се насоча към новия стадион на Алтай „Алсанджак“. Още с излизането от гарата усещам, че е голяма жега и някак инстинктивно се насочвам към павилион за храна и напитки, за да взема бутилка от половин литър с вода. Това ще се окаже най-умното ми действие. Рефлекторите на осветлението на „Ататюрк“ се виждат в близост, но все пак питам продавача откъде да мина за стадиона. Той ме поглежда учудено и ми казва: „Върни се и хвани метрото до следващата спирка, която се казва „Стадиона“!“
„Не ми свърши особена работа!“, си казвам и тръгвам да излизам в жегата. Тук има една подробност, че съм си забранил мобилните данни в телефона, след като предния ден вече съм изял традиционната роуминг брадва с неподходящия оператор. Трябвало е да избера мрежата на „Тюрксел“ за скромния пакет на моя провайдър, ама кой да ти го каже. „Тюрксел“ също може да крие изненада и предпочитам да не рискувам. Картата на „Гугъл“ е заредена офлайн за всеки случай.
Още с излизането от гарата виждам, че „Ататюрк“ е част от спортен комплекс, в който се вижда поне един по-малък стадион, за който нямам спомени. Трябва да направя избор между две възможни посоки и естествено избирам грешната. Тръгвам покрай заграждение, което очевидно е строеж. Почти няма тротоар, а на прашната улица до мен преминава голямо движение. След около 10 минути жегата става адска, а следа от вход към стадиона няма. Отварям спасителната бутилка вода, отпивам няколко глътки, намокрям си и главата. „За едната глупост Василе, остава и да припаднеш тук в прахоляка“, казва разумът ми. След още 10 минути се появява нещо като малка градинка, а през оградата се вижда и стадионът. Почти нищо не мога да си спомня от 1993 година, когато тук играха Турция и Англия в един много специален, не само за мен, мач.
По онова време ни казваха, че „Ататюрк“ в Измир минава за националния футболен стадион на Турция, защото просто е най-голям. Макар че тогава турските национали играят в различни градове, но твърде често именно в Измир. Двубоят с англичаните обаче беше истински ад. Към агитката от около 400 фенове на гостите, обособени уж далеч от домакините, летеше какво ли не. Вестниците тогава писаха, че има извадено око на англичанин от хвърлена момента. Феновете на домакините беснееха и мога от първо лице да кажа, че бяха замеряни и журналисти и официални лица, които имаха нещастието да са настанени в ложа, намираща се близо до терена и под беснеещите фенове. До мен тогава падаха кафета, а ако се бях навел да събирам хвърлените монети, със сигурност можех да изкарам още няколко дни в луксозен хотел в града. Англия тогава спечели с 2:0, като вкараха Дейвид Плат и Пол Гаскойн, но не се класира за световното в Щатите. За сметка на това ФИФА каза, че случилото се по трибуните прелива чашата на търпението и забрани турския национален тим да провежда официални мачове там. Реално бях станал свидетел на последното домакинство в квалификации за Турция на този стадион. До 2009 г., когато пък а последно националите им играха мач в Измир срещу Кот д‘Ивоар, са проведени само няколко приятелски срещи. Има и едно домакинство на Галатасарай срещу Авенир Беген от Люксембург в квалификация от Шампионска лига през 1994 година, или година след моята визита, когато на трибуните се изсипват… над 61 000 зрители. Това е един от най-посетените мачове, но пък „Ататюрк“ е по-известен с един световен рекорд, който държи. През 1981 година 67 696 души гледат сблъсъка от втора дивизия Кършиака – Гьозтепе. Втора дивизия! Никога мач от второто ниво, в която и да е държава по света, не е събирал толкова публика, а се твърди, че всъщност на трибуните е имало между 80 и 85 хиляди души, защото мнозина са влезли без билети.
„Ататюрк“ е построен през 1971 година и това е малко, след като местните два тима Алтай и Гьозтепе са минали славните си години в Европа. След това Алтай само два пъти е достигал до европейско участие, веднъж в КНК и веднъж в Купата на УЕФА. При едното от тях, през 1980 година, приема на „Ататюрк“ Бенфика, срещу когото измъква 0:0. Това е единственият случай, в който измирски клуб е домакинствал в евротурнири на големия стадион и обяснява защо Галатасарай е гледан години по-късно от толкова много публика срещу противник от Люксембург.
Но да се върнем на обиколката, която продължавам около стадиона и вече съм изминал почти три страни без никаква надежда, че ще видя входа и ще направя читава снимка. Поне съм преодолял най-тежкото от жегата и вече мечтая за климатика в модерния травмай, който ще ме отведе до близкия „Алсанджак“. Тогава виждам и вход на стадиона, който е отворен. Не си правя илюзии, че мога да вляза вътре, защото „Ататюрк“ беше повреден при земетресението в Измир през 2020 година и на него вече не се играят футболни мачове, защото освен всичко отборите от града имат нови съоражения. Е, почти всички. Планирано е и този стадион да бъде построен отново, но не се знае кога. Замислям се и дали тези строителни огради в прахоляка, покрай които минах, не са началото на строежа. Оглеждам отвън жълтите трибуни, правя няколко снимки и се насочвам към трамвая. Но тогава виждам и малкия стадион. Спретната писта около него, идеално футболно игрище, една голяма централна трибуна.
Нещо ми говори, че това може да е първият стадион, на който съм гледал мач в чужбина. Винаги съм си мислил, че е „Алсанджак“, традиционният дом на Алтай, където предния ден през 1993 година бяха играли младежите на Турция и Англия и завършиха 0:0. Но пък как мога да бъда сигурен, защото този стадион ми изглежда познат. Е, фасадата отпред е модерна, но пък дали не беше точно той?
Трябва да ви разкажа случая. Бяхме група от неколцина български журналисти и естествено, че решихме да гледаме и младежите на Турция и Англия. Около стадиона цареше хаос, мачът почти започваше, а наоколо имаше много хора, които не бяха влезели. Питахме къде е входът за журналисти, където трябваше да ни чакат акредитациите и ни насочиха към една площадка на около 10 метра над земята. Качихме се, там имаше полицаи и някакъв човек от федерацията, който отиде да вземе акредитациите. В същия момент десетки, да не кажа стотици турски фенове хукнаха точно към нашия вход, защото бяха недоволни, че стадионът е препълнен, а те не могат да влязат. Площадката беше заградена само от един парапет от тръби. Някакво огромно количество хора се оказа на площадката за секунди, а българите тръгнахме да се измъкваме, защото очевидно ставаше меле. Полицаите започнаха зад гърба ни да бият наред. В този момент аз се оказах сам на площадката, останалите някак си пробиха път към стълбите. Тълпата беснееше и ме изтласкваше към парапета, докато не бях опрян на него, висейки на 10 метра над земята и притискан от лудеещи фенове, които се намираха в схватка с полицията. Долу виждах колегите Жаклин Михайлов и Тео Черешев, които ме гледаха пребледнели, представяйки си как парапета се счупва и десетки хора политат надолу. Мислех си, че единствено искам да се измъкна жив от настъпилата ситуация. В един момент по някакво чудо едър полицай, който раздаваше удари с палка, ме забеляза и явно си спомни, че съм от журналистите, чакащи преди тълпата да атакува. С ловки движение ме вдигна и пренесе зад гърба си, където нямаше хора. Директно влязох, а там чакаше човека с акредитациите.
Мачът се играеше, но не знам дали ще повярвате, ама до края на полувремето гледах сякаш през пелена, без значение какво се случва на терена. През паузата влязоха и останалите, аз седях вече поуспокоен с един лист със съставите и успях само да направя няколко снимки на едно от трите филмчета „Кодак“, които бях взел. Онзи ден ги намерих. А чак наскоро, докато търсех в официалната статистика къде точно съм гледал младежкия мач, видях какви играчи са били на терена, докато наблюдавах „през пелена“. От страната на турските младежи – вратарят Рюстю, защитниците Алпай и Ергюн Пенбе, след това Ариф и най-вече – Хакан Шукур на върха на атаката. Реално това беше отборът, който през 2002 година щеше да бъде гръбнак на тима, спечелил третото място на Мондиала в Япония и Корея. Англичаните също не бяха за подценяване – покойния вече Уго Ехиогу, централният нападател Крис Сътън и капитанът Стив Макманаман, които по онова време бяха почти неизвестни на широката публика.
След пълна обиколка на два стадиона един до друг се озовах в трамвая, а след десетина минути вече слязох на спирка „Алсанджак Гар“, или гарата, носеща името на новия стадион на Алтай. За късмет точно от там щях да взема влакчето „Избан“ за Кършиака, като то трябваше да обиколи залива за около 15 минути. Заобиколих покрай гарата и тогава вече нямах съмнения, че през 1993 година съм бил на „Алсанджак“. Минах покрай дълга тухлена стена, която се оказа на гарата и която беше останала в смътните ми спомени от онзи ден. Вместо стария стадион с площадката, от чийто парапет висях, сега там се намираше модерен стадион, облечен в бели и черни ромбове, каквито са цветовете на Алтай.
За мен Алтай винаги е бил водещият клуб в Измир, макар че тази, оказва се заблуда, идва от факта, че много българи са обличали екипа му. Започвайки от Ружди Керимов, който разплаква европейския шампион Нотингам като играч на ЦСКА през Владко Шаламанов, Илия Груев, един от любимците ми и сегашен национален селекционер Илиан Илиев и Иван Иванов. Но Алтай никога не е бил шампион, има само две купи на Турция. И, по-важното, никога не е отстранявал съперник в Европа при шестте си участия. Има две победи, над Карл Цайс от някогашната ГДР и Люн Осло, прави споменатото нулево реми с Бенфика, но е получавал и 10 гола в един мач при гостуване на Рома. Днес тима вегетира на третото ниво в турския футбол като контраст на модерния си стадион, който е добавил към традиционното си име „Алсанджак“ и това на някогашния треньор на националния тим Мустафа Денизли, днес 74-годишен и начело на Пахтакор (Ташкент) в Узбекистан. Денизли е прекарал почти цялата си кариера като футболист в Алтай.
И сякаш символично за контраста между стадион и отбор, покрай мен минава каруца с роми, която успявам да заснема. Всъщност трябва да отбележа, че на „Алсанджак“ се озовавам два пъти за половин час, защото съм проверил, че феншопа на Алтай се намира на няколко пресечки от стадиона. Това ме изненадва, защото няма логика да не е в самия „Алсанджак“, който е толкова модерен, но решавам да се доверя на информацията в интернет и греша. След като не го намирам на оказана локация, където вече се помещава магазин за кучешка и котешка храна, решавам, че логиката е да бъде наистина на новия модерен стадион. За съжаление е затворен, макар че надписът е модерен и подобаващ. Хвърлям око през витрината и наистина: по-добре, че е затворен, защото разочарованието щеше да е огромно. Няколко разхвърляни кашона, няколко чаши за кафе, някоя и друга фланелка или друга дрешка и това е. Не е леко битието на третодивизионния тим.
На „Алсанджак“, също в трета дивизия, играе другият местен тим Кършияка, към чийто квартал се отправям от близката гара. Има опция и с ферибот, но залагам на сигурното. Влакът е все пак само за 15 минути. Тук срещам първата недомислица в транспорта. Ако в метрото можеше да влезнеш, чекирайки обикновена дебитна или кредитна карта, при „Избана“ това не работи. Трябва да си купиш пластика и тя се зарежда, като по тази причина така и не успявам да преценя колко струва един билет. В метрото пътуването е под левче, около 90 стотинки. Тук може би е два пъти по-скъпо, а е възможно и да е свързано с разстоянията, но пластиката и билета от Алтай до Кършияка са около 6 лева. Няколкото маршрута на таблото ми създават първоначално объркване, но виждам карта на „Избан“ в този момент и разбирам, че всъщност разликите идват от крайната гара.
До квартала на Алтай влакът всъщност прави нещо като отклонение, за да събере пътници и след това се връща на главното трасе. След 15-20 минути слизам в Кършияка. Освен че в Пловдив има такъв квартал, чисто във футболно отношение чух този отбор за първи в края на 80-те. Беше се върнал в елита и веднага завърши на 7-мо място, а в началото на 90-те там заиграха двама българи – Кънчо Йорданов от Етър, който после дойде в Левски, а игра и в ЦСКА след пребиваването си в Измир. И преди него Илия Вълов. Точно последното ме респектира, защото Вълов е земляк на дядо ми и това винаги ми е създавало огромен респект към вратаря на Ботев Враца и ЦСКА. Треньор пък е бил Иван Кючуков, изключително възпитан и обран човек, който бе начело на Левски и го помня от мачовете срещу Динамо Букурещ и Аалст през 1995-96, които отразявах в „Меридиан Мач“.
Кършияка е типичният квартален отбор. Всичко в иначе много оживения и приятен търговски район е в зелено и червени, цветовете на тима. На улиците висят знамена, по множеството ресторанти, магазини и най-обикновени сергии можеш да видиш емблемата. В тази оживена търговска част се намира и един от двата феншопа на Кършияка, който се оказва доста добре зареден за отбор, играещ в трета дивизия.
Разхождайки се по улиците разбирам и корените на съперничеството между местния тим и Гьозтепе. От едната страна на залива виждаш отсрещния квартал. В случая с Гьозтепе точно в деня на посещението ми е видим и огромният пожар, който бушува над Кършияка и е довел до евакуацията на няколко жилищни района, за щастие без да се стигне до жертви. По улиците не се усеща дим, но и явно огънят е далеч от района около морето, където се движа. Кършияка има само 16 сезона в елита и е единственият от големите измирски клубове, който не разполага със собствен стадион към момента. Планира се да се строи такъв, обещан е и от един от кандидатите за кмет на града, но все още няма особено голям напредък. Близо до морето е старото игрище на Кършияка, което днес е паркинг за автомобили и поляна и по всяка вероятност там ще бъде и новият стадионът, защото парцелът пустее. Тъй като обаче там не са играни значими мачове, пропускам снимката, още повече, че може да ми коства закъснение за мача на Гьозтепе.
Виждам и терминала за фериботите и решавам, че това ще е най-добрият начин да прекося разстоянието на връщане, още повече ако отнема малко време. Така ще съм направил пълен кръг. Но разочарованието ми е голямо, след като от Кършияка тръгват корабчета до Алтай, но и до едно съседно пристанище от северната част – Бостанлъ. То се намира в западната част на квартала и оттам по права линия се вижда Гьозтепе. Десетина минути с трамвай е начинът да се добера до пристанището, а вече започвам и да ускорявам крачка, за да не закъснея. Но поне транспортът е перфектен.
На пристанището виждам наредени кораби и питам кой е за Ючкуюлар, едно от двете пристанища отсреща. Другото се казва Гьозтепе и е логичният избор, но стадионът е между двете, а хотелът ми е до трудно произносимото. Оказва се, че корабчета тръгват на всеки 15 минути и така докато се смрачи. Но тук се сблъсквам с още един проблем. Има нещо като вход, в който трябва да чекираш картата си, но дебитната не работи. Докосвам картата, ама вратичката не се отваря. Явно някъде в основната сграда на терминала се купува билет или се зарежда пластика. Или има нова пластика. Виждам обаче че хората заобикалят сградата, където е „пропускът“ и се качват директно на корабите. Сигурно там се плаща билетът за пешеходци, защото при колите е видно къде става цялата работа. Тръгвам към кораба, никой не иска билет, а служител ме подканва да се качвам, защото тръгва след малко. Влизам в салона, за да си взема напитка и нещо за хапване и корабът е потеглил. Явно минах гратис или пък може би е безплатно за пешеходци. Нещо, което никога няма да разбера.
Фериботът пътува около 20 минути и е чудесно да се наслаждаваш на гледката в залива. Интересното е, че в центъра на града, докато пътувахме с колата на идване, водата беше тъмно лилава, отиваща към черно. Вълничките правеха гледката зловеща. Сигурно е някакъв разлив на петрол, защото имаше наоколо и танкери. Чух и друга версия – че канализацията на града се излива там и на това се дължи зловещият цвят. Но съветът на местните беше да не се яде риба от залива. Как точно установяваш коя е от там е друг въпрос.
Но пък от кораба морето си беше синьо и явно проблемът е в една част от залива, около центъра на града. На ферибота имаше и фенове на Гьозтепе, които отиваха за мача, а това вече ме учуди. Предполагах, че такива в района на съперника няма.
Влизайки обратно в чудесно охладения от климатиците хотел погледнах часовника. Четири часа и малко за 50-километров залив с грешката на стадион „Ататюрк“, която ми костваше поне час, си е страхотно постижение. Оставаше да се насладя на типично футболната атмосфера при третия отбор.
Още на идване към тази част на Измир, няма как да не се забележи „брандировката“. На юг всичко е в жълти и червено, които са цветовете на Гьозтепе. Молът, който се намира до хотел „Хаят“, е най-големият в Измир. „Истиние Парк“ привлича огромно множество, облечено в жълто и червено, което прекарва времето до мача сред климатици и модерните заведенията там. Но пък много повече са заложили на традицията и са изпълнили кварталните заведения. Пие се бира и се консумира улична храна. Стадионът е на около 10 минути пеша и атмосфера наоколо е точно като преди голям футболен мач. Домакинството срещу Фенербахче на Жозе Моуриньо е първото след завръщането в елита, а, както в цяла Турция, и тук единият от трите истанбулски гранда имат голям брой почитатели. Пристигането на „фенерите“ в хотела им в центъра на Измир предния ден е излъчено по десетки телевизии и канали в Ютуб, които бълват денонощно анализи и футболни новини. Гледа се всичко под лупа, всеки един детайл, който може да бъде свързан с големите футболни тимове и на този фон обстановката в Левски или ЦСКА, където се оплакват често от „напрежение“, прилича на санаториум.
Докато се придвижвам към стадиона няма как да подмина „Кокоречи Асъм Уста“. Това е едно от най-известните места не само в Измир, но и в цяла Турция (да не кажа най-известното), което предлага този любим специалитет. Това са агнешки чревца, навити на шиш, който се върти като чеверме върху жар. От него се отрязват филии, насичат се на дребно с остър нож и се поставят в хлебче, като се поръсват с различни подправки – от шарена сол до лют червен пипер. За гарнитура се сервират мариновани зелени люти чушки и кисели краставички. При „Асъм Уста“ или Майстор Асъм, всички служители са облечени в цветовете на Гьозтепе, независимо дали имат отношение към футбола. Заведението е пълно, повечето хапват на крак, но някои остават и в ресторантчето. Стадионът е на няколко крачки, а наоколо на всяка крачка се предлага още един специалитет, който е местен – сандвичите „кумру“. Те са опростени – резени домат, местен кашкавал и вече по избор има или няма турски суджук. Има и друга любима измирска храна в заведенията наоколо. Това са така наречените „чоп шиш“, които имат и още едно популярно име – отпадъчни шишчета. Те представляват дребни обрезки от агншекото, нанизани на шишчета и изпечени на скара на жар, като между тях има и тлъстини, за да стане месото сочно. Шишчетата са малки и се сервират с печен лук и домати. Но са истинска холестеролна бомба.
Това, мисля, обобщава в много голяма степен кулинарната част, свързана с Измир. Бирата обаче е в отделни заведения, които имат лиценз и като цяло е скъпа, независимо от голямата инфлация в Турция, която прави повечето неща доста евтини за разбиранията на българския турист.
Стадионът на Гьозтепе изниква зад ъгъла и прилича повече на голям търговски център, като тепърва там ще се дострояват магазини или офиси. На покрива има място за разходка, което е популярно сред местните, но е затворено след епидемията от коронавирус. Цялото съоражение e за 19 713 зрители и е струвало 11.3 милиона лева. Мисля, че това казва всичко за незавършения строеж на „Герена“, който зароби Левски за години напред.
Феншопове на стадиона няма. Те са два и са разположени наблизо, като са франчайзинг. Клубът е дал търговията с артикули на две отделни фирми, които отчитат проценти от оборота. А това е по повод на „източвачите“ и доста популярната в българския футбол и по-специално в Левски тема. Когато не можеш да правиш нещо на висота, намираш някой, който го прави. Не мога да кажа, че клубните магазини са впечатляващи, имат по-скоро базисни артикули спрямо това, което можете да видите при грандовете или из Европа. Личи, че Гьозтепе този сезон е влязъл в елита, най-малкото защото цената на официалните фланелки се е вдигнала по две. „Умбро“-то е над 100 лева, след като няколко месеца по-рано е било 60.
На трибуните атмосферата е много приятна. Очаквам да преобладават ориенталските ритми, но виждам нещо, характерно за всички големи турски клубове, което съм установил за първи път при Фенербахче. Те си присвояват популярна турска песен с любовен текст, който отнасят към любимия отбор. При Гьозтепе тя е “Senden Daha Guzel”, както се казва популярен сериал, излъчен и в България. Превежда се „По-красива от теб“ и феновете общо взето пеят, че няма по-красив отбор от Гьозтепе. Мелодията е рок, а не ориенталска и звучи много приятно по уредбите.
Тъй като и пресслужбата не е много подготвена успявам да видя какво представлява кетъринга за фенове. Отивам да търся вода заради все още голямата жега и виждам, че в стадиона се продава доста добра храна, а не само типичният хот-дог или бургери и безалкохолни напитки. След мача и по-точно след срещата с Жозе Моуриньо и Станимир Стоилов, успявам да се разходя във вътрешността на стадиона и съм впечатлен. Акцентът навсякъде е върху славния тим на Гьозтепе от средата и края на 60-те, който стига полуфинал в Панаирната купа, която е предшественик на Купата на УЕФА. Отпада от унгарския Дожа Уйпещ, а преди това е успял да елиминира Марсилия, Арджеш Питещ и ОФК Београд, докато немския Хамбургер ШФ се е отказал без игра на четвъртфинал. Сезон по-рано Гьозтепе пък отстранява в същия турнир Атлетико Мадрид. За общо 7 участия в Европа, измирският клуб е елиминирал 9 съперника и е първия в Турция, който стига толкова далеч. Да не кажа – първият, който има някакви успехи в Европа.
Един от героите на онзи тим е Гюрсел Аксел, на когото е кръстен стадиона. През цялата си кариера играе в Гьозтепе и е наричан „Великия капитан“, като е бил и турски национал. В цялата история има и трагедията, която е част от величието. Гюрсел Аксел загива нелепо на 41 години при експлозия на бензиностанция в черноморския град Ризе (1978 г.). За късмет оцеляват жена му и двете деца, които са били с него. Гюрсел е първият играч, на който е предложен професионален договор в клуба, а жълто-червените са били шампиони веднъж (1950 г.), което обаче е преди да бъде основата лигата. Това е единствената титла на клуб от Измир, макар че някои историци и най-вече турската федерация не броят титлите преди създаването на лигата през 1959 г. Така че горе-долу има ситуация, в която Гьозтепе си брои титлата, без официалната власт да му я признава.
Разходката във футболен Измир завършва след полунощ, но пък си струва. Градът не е обсипан с футболна слава, но е достатъчно интересен. Сигурно би било добре човек да се задълбочи по темата за това къде са играли гръцките Аполон и Паниониос и как е съществувал футболът по времето на Смирна, преди градът да бъде превзет от войските на Ататюрк и на практика опожарен. От онова време е останал един паметник в квартал Борнова, до който не успявам да стигна. Той е посветен на първия футболен мач, игран в Османската империя, който се е състоял през 1890 година в Борнова. Местен отбор участва и на междинните олимпийски игри в Атина през 1906 година, които са неофициални и печели третото място, побеждавайки тима на Солун.