Уличните бойци на Левски срещу стереотипите и клишетата

Генчев е като цар Мидас – всичко, което докосва в първите кръгове се превръща в злато

Част от живота е човек да търси логично обяснение на случващите се около него чудеса. Чудо ли е обаче това, че Левски спечели първите си три мача от първенството? Не, правил го е много пъти. Но е чудо начинът, по който го направи. И ако за двубоите с Локо София и Ботев Враца има логично обяснение, свързано с ниското ниво на съперниците, то след Пловдив играта вече е преминала едно ниво нагоре. Със сигурност няма фактор „случайност“ в това, което прави Генчев с възпитаниците си.

Домакини навсякъде

Ако започнем да търсим логичното обяснение на случилото се, то може би първата спирка е борбата с клишетата и стереотипите.

Казват например, че Левски е домакин навсякъде. Това е клише, но не е някаква новина. Привържениците на отбора винаги са вършили работа от най-високо ниво. В каквото и да е отношение. Но какво от това, ако Левски е домакин навсякъде? Какво е носило като краен резултат, защото все пак най-важното е това, което се случва на терена? Най-честият стереотип е разочаровани фенове, ръкопляскащи футболисти с наведена глава и сълзливи обяснения.

Нека се върнем само година назад на същото гостуване. Между измъчени победи като домакин и обхванати от сладката наркоза на победите срещу Шкупи плюс очакването на битките с Апоел Беер Шева, бившият треньор Николай Костов и шепа „анализатори“ ни обясниха колко хубав футбол играл Левски в Пловдив, където пак беше „домакин“. Колко нелепа и случайна загуба е това и т.н. Естествено „Кольобол“, необичайният стил, който никой не разбираше, тепърва щеше да набере сила, но прави се оказаха тези, които видяха в Пловдив първите щрихи на крушението, дошло през пролетта. Когато вече Костов се беше развихрил.

Сега Левски игра на „Лаута“ сходен футбол, ама не съвсем. Показа, че не се страхува от размяната на удари, подобно на алжирска боксьорка на Олимпиада, но и че знае да се пази. Разликата беше, че Локомотив нямаше абсолютно никакви аргументи да очаква каквото и да е от мача, освен късмета и случайността, плюс някоя и друга съдийска грешка, случайна или не. Както Левски преди година.

Уличните бойци на Генчев

Още един стереотип. В XXI век трудно можеш да очакваш да се случат чудеса с група от нискоразрядни футболисти. Почти никой от тези, които бяха на терена, няма нищо забележително в кариерата си. А Левски е върхът на всички тях засега, макар че това не е в никакъв случай малък връх, въпреки промяната, която „сините“ са претърпели като присъствие и роля на футболната сцена в последните 10 години.

Така че Генчев започна от най-ниската точка. Съмнения и подозрения, включително у своите шефове, изразени по обичайния за тях начин – познатите анонимни тролове в социалните мрежи. „Генчев, внимавай, защото не вземаш футболистите, предложени от Наско и Боримиров“. Но за да бъде още по-трудно съмненията бяха споделяни (и, съвсем нормално, все още са споделяни) от множество привърженици, свикнали напоследък на какво ли не.

Но пък Генчев извади на сцената банда улични бойци, които не се страхуват да влизат в схватка. Определението всъщност го чух вчера по „Диема“ за един от тях – Джавад Ел-Джемили след това, което стори при първия гол. Пасът, който разсече защитата на Локомотив, за да стигне до Фадига, а оттам и в мрежата, е нещо, което може да видите в най-добрите първенства и от най-добрите футболисти. Както и на улицата. Лекотата, с която играе в определени ситуации испанецът от марокански произход, беше много точно определена от коментаторите сякаш е част от уличния футбол.

Но пък се замислих, че не е само той. Едно подобно определение може да бъде прикачено към всеки, който беше със синя фланелка на терена. От една страна много от новите попълнения (както и по-старите) са дошли от нищото и сякаш са играли футбол на улицата. При това на глуха улица, където не са стигали скаути на големите отбори. Но пък често там се раждат най-необикновените таланти, както и тези, които остават завинаги пропуснати за големия футбол.

Но пък уличните бойци могат да победят всеки, защото вярват в себе си, влизат смело в схватки и не се плашат от последствията. Горе-долу това е Левски в първите три кръга.

Титулярният състав като стереотип

Генчев менажира отбора, играчите и най-вече титулярния състав, като разчупва стереотипите. Това е опасна игра, но и треньорът я играе с лекота. Ето го и последният пример. Извади голямата надежда Марин Петков за сметка на намиращия се в отлична форма Фадига и отново обра плодовете. Всъщност и титулярният състав е стереотип сам по себе си. Но пък с много последствия, защото ако по някакво чудо Левски беше загубил в Пловдив, първата критика на масовката щеше да е клише. Защо се пренебрегват българите и как може да имаме силен национален отбор?

Това, което прави наставникът на „сините“ обаче е много добра новина, свързана с дълбочината в състава. Още едно клиширано оправдание (или по-скоро с липсата и), когато нещата не вървят. А помните ли с кои резерви Левски елиминира например ПАОК и кои бяха на пейката? Да не се връщаме обаче към толкова „стари“, но златни времена, както призовава масовката.

Генчев и доста спокойно и мълчаливо посреща всекидневните спекулации. Бил е в Левски като футболист в модерните времена и е наясно, че всяко нещо се гледа под лупа, а това прави „сините“ най-големия български клуб. Ето, че играчите, за които най-често се говори като излишни са гръбнакът на отбора му от началото на сезона. И Ел-Джемили е такъв. И Охене. И Фадига. Темата с Андреев не искам да я зачеквам, макар че младият страж е абсолютно безгрешен от началото на сезона и не е дал нито един аргумент в полза на евентуално бъдещо решение да седне на пейката.

Ами Мислович? Абсолютно отписан, като последната новина е, че клубът се опитва да го пробута на Локо София. Точната дума е пробута, защото такава хипотетична сделка беше описана точно по същия начин. Но защо да нямаш на разположение определени качества и да ги търсиш сред нови улични бойци, ако все пак имаш играч като Мислович, на който се плаща заплатата.

Засега е факт: Генчев дава шанс на всеки и използва за това всяка възможна ситуация.

Промяна в схемата, но в атака?

Много любопитен е един детайл в играта на Левски, който се превръща в тенденция. Мачовете се делят на две (какво клише!) – преди и след влизането на Сангаре. Факт е, че и в трите кръга досега гигантът променя съотношението на силите на терена и това неизменно води до гол.

И изводът е, че Станислав Генчев може да се окаже изкушен в даден момент да посегне на стереотипния избор -  лек и тежък нападател в двойка. Факт е, че в Пловдив Евертон Бала и Алекс Колев не играха лошо, но и се губеха. С движението си без топка по-скоро създаваха възможности за съотборниците си и Левски имаше огромен брой голови положения – удари от всяка дистация, множество стандартни положения и също така добро използване на корнерите.

Но пък след влизането на френския гигант играта сякаш разцъфтя. И логично самият той стигна до гол, след като няколко пъти се опита да създаде голови шансове за съотборниците си. Това веднага поставя въпросът: дали пък двама тежки тарани не е по-добрата формула? Дали пък Генчев няма да започне някой мач по този начин? Или пък тази формула работи по-добре, когато съперникът е вече поуморен през второто полувреме?

Изобщо това са множество въпроси, но все в една посока. Левски има много възможности пред себе си. А пък треньорът Генчев засега сякаш има докосването на цар Мидас. Всичко, което пипне около себе си, се превръща в злато.

Този блог е ориентиран към читателите и съществува само и единствено заради тях. С абонамента си, започващ от 0.27 лева на ден получавате не само описаните предимства, но и подпомагате професионалната футболна журналистика в морето от информация. Той е и безценна помощ за всекидневните усилия конкретно на този автор.